folder Filed in Апологетика
Твърде много религии!
От Сергей Худиев
Илия Маринов comment 0 Comments

На света има твърде много религии и всяка претендира за истинност не по-малко уверено от православието. Защо да се мъчим с въпроса в кой от многото богове да вярваме. Не е ли по-добре да останем атеисти?

Не. Защото атеизмът е само още една от претенциите за истина не по-добра от другите и нямаме основания да я приемаме като „изначална“ позиция. Действително хората имат различни представи по отношение на това, как е устроена реалността, каква е крайната съдба на човека, каква е причината на нашето съществуване и атеизмът е просто една от тях. Много от нас са учили в съветските училища, където са ни внушавали атеизма като един вид стартова позиция, но това е уникална особеност на конкретната култура и епоха. В повечето страни по света не е било така. Разбира се, човек възпитан в определена религиозна традиция може да се окаже пред въпроса, защо е привързан именно към нея. Християнинът е длъжен да бъде готов да отговаря на въпроса защо е привързан именно към християнството. Но на този въпрос е длъжен да отговори и атеистът. Често говорят, че атеизмът е просто въздържание от вяра в Бога, но това не е така: атеизмът неизбежно прави позитивни утвърждения за устройството на реалността. „Разумът се е появил в резултат на продължително развитие на материята и самият се свежда до материални процеси“ – това е определено вярване, което и в най-малка степен не е очевидно. Дори да ви смущава разнообразието на религиите, това не е повод да сте атеист.

Но съществува безкраен брой религии. Как се очаква да направим правилния избор при толкова много варианти?

Мировозренията са лесни за класификация. В нашите религиозни търсения ние не хващаме произволни предмети с въдица – ние минаваме през няколко кръстопътя, на всеки от които правим определен избор. От какви критерии изхождаме, за да се отклоним в една или друга посока? Ако трябва да се отговори кратко – от нашия опит. Опит на хора, притежаващи мислене, свободна воля и нравствено чувство.

На първия завой се озоваваме пред въпроса: съществува ли духовна реалност или всичко се свежда до движението на материята, подчинено на вечните, неизменни и безлични закони на природата? Ако съществува само материя, то Бог не съществува, но също така няма нито свободна воля, нито мисли, тъй като в този случай всички наши размишления и изводи са напълно обусловени от процеси, произтичащи в главния мозък, които на свой ред са обусловени от законите на природата. За да бъдем материалисти ще ни се наложи да обявим за илюзия не само Бога, но и нашия ежедневен опит на свободна воля (както и правят последователните материалисти). Ако считаме нашето размишление и свобода за реалност, това вече излиза от рамките на материализма. Длъжни сме да се съгласим, че съществува духовна реалност.

Сергей Худиев (р. 1969) – руски богослов, публицист и апологет

Тогава се оказваме пред втория завой: предстои ни да решим дали тази реалност се явява безлична (като закона на кармата или „тънката материя“ на окултистите) или е личностна. Тук можем да се обърнем към нравственото чувство. Ако съществува истинска, обективна разлика между добро и зло, то какво (или кой) задава тази разлика? Някакъв безличен закон за кармата не може да се справи с тази задача, защото нравствени предпочитания притежават само личностите.

На третия завой избираме между политеизма и монотеизма. Много богове ли има или само един Бог? В политеистичните възгледи боговете могат да имат различни мнения и да са в конфликт по между си – кой от тях е прав? За да отговорим на този въпрос, сме длъжни да предположим над тях някакъв трети съдия, който сам се явява източник на моралния закон и по този начин Бог в собствения смисъл. Нравственият закон не може да бъде от няколко източника, които са в конфликт по между си, а само от един.

На четвъртия завой пред нас е изборът между трите религии, проповядващи единния Бог – юдаизъм, християнство и ислям. Тук ни предстои да разгледаме твърденията на Иисус Христос, за това, че Той е Бог и Спасител и свидетелствата на апостолите, че Той е възкръснал от мъртвите. Изборът на вяра е път с немного завои, а не избор от безкрайни на брой варианти.

Но нима религията с нейните претенции за уникална спасителна истина, не се опитва да принуди всички да признаят тази истина? Не води ли това до нетърпимост и диктатура?

Един от често възникващите моменти в атеистичната критика на религията е когато проблеми и пороци присъщи на човечеството като цяло се приписват изключително на религията. Разбира се можем да открием маса примери, когато вярващите хора се опитват с железен юмрук да хвърлят ближните си в Божието Царство. Разбира се, можем да намерим примери за грубо високомерие и нетърпимост при последователите на една или друга религия, в това число и на християнството. Явява ли се, обаче това поведение типично проявление именно на религията?

Това лесно може да се провери: да проследим как се държат хората, когато факторът религия отпадне. Ние имахме възможност да проверим това: напомням още веднъж за грандиозния социален експеримент, когато значителна част от човечеството – в СССР и зависещите от него страни, в Китай и Камбоджа – живееше в условията на пълна или почти пълна липса на религия. Създаде ли този експеримент по-търпими и открити към диалог общества? Напротив – той създаде общества далеч по-закрити и нетърпими. Нетърпимост, фанатизъм, догматизъм, жестокото принуждаване в „правилната“ гледна точка – всичко това отлично вирее и без религия. Царството, в което властва желязната ръка може да бъде чисто светско. И дори решително атеистично.

Разбира се, ние можем да срещнем доброжелателни, културни и търпими атеисти, а можем да срещнем атеисти груби, агресивни и нетърпими. Последните (както и скандалджиите въобще) привличат повече внимание. Уви, агресията, нетърпимостта и стремежът да подчиним другите в съгласие е обща черта на човешкия род. Парадоксално, дори хора, на чиито знамена е изписано „търпимост“ и „многообразие“ са склонни да ненавиждат и преследват онези, които не споделят тяхната версия за многообразие и търпимост.

Това, че атеистичните режими са били в по-голяма степен склонни към принуждение от религиозните общества е свързано с принципните различи в картината за света на едните и другите. За християните окончателната победа на доброто и установяване на Божието Царство на земята ще дойде като резултат от свръхествествената намеса на Бога, при което тази намеса ще се случи именно тогава, когато победата на силите на злото, повече от всякога изглежда очевидна и окончателна. Християните се отнасят спокойно към факта, че човешките усилия да се построи на този свят царството на доброто и справедливостта са невъзможни и не правят такива опити. Известно им е също така, че хората отхвърлящи християнската прокламация, не могат да попречат нито на Божието Царство, нито на хората, желаещи да бъдат с Бога да влязат в него с покаяние и вяра.

За атеистичната идеология нещата стоят по друг начин. Единственото царство, което те знаят, може да бъде създадено само от хората и само от тази страна на историята, при това тези, които отказват да вземат участие в неговото създаване (или още повече изповядват възгледи несъвместими със строителството на това царство) могат решително да попречат. Съблазънта да се смажат тези, които не искат да строят светлото царство в този случай е по-голяма и ние виждаме как хората са й се поддавали.


Автор: Сергей Худиев, Почему мы уверены, изд. Символик, с.117-123,  © Худиев С.Л. 2020
Превод от руски: И.Маринов


Предишни Напред

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Отказ Публикуване