През миналия XIX век и част от предходния, широко се смяташе, че съществува непримирим конфликт между знанието и вярата. Сред напредналите умове преобладаваше мнението, че е време вярата все повече да бъде замествана от знание, а вярата, която сама по себе си не се основаваше на знание, беше суеверие и като такова трябваше да бъде отхвърлена. Според тази концепция, единствената функция на образованието беше да отвори пътя към мисленето и познанието, а училището, като изключителен орган за образованието на хората, трябваше да служи изключително на тази цел.
Вероятно рядко, ако изобщо, ще се намери рационалистична гледна точка, изразена в толкова груба форма, защото всеки разумен човек веднага би видял колко едностранчиво е подобно изложение на позицията. Също толкова добре е да се изложи една теза рязко и открито, ако искаме да изясним същността ѝ.
Вярно е, че убежденията могат най-добре да бъдат подкрепени с опит и ясно мислене. По този въпрос трябва безрезервно да се съгласим с крайния рационалист. Слабата страна на неговата концепция обаче е, че онези убеждения, които са необходими и определящи за нашето поведение и съждения, не могат да бъдат намерени единствено по този изпитан научен път. Защото научният метод не може да ни научи на нищо друго освен на това как фактите са свързани и обусловени един от друг. Стремежът към такова обективно знание принадлежи към най-висшите стремежи, на които човек е способен и със сигурност никой няма да ме заподозре в омаловажаване постиженията и героичните усилия на човека в тази област. И все пак е също толкова ясно, че знанието за това, което е, не отваря директно вратата към това, което трябва да бъде. Човек може да има най-ясното и пълно знание за това, което е, и все пак да не може да изведе от това каква трябва да бъде целта на нашите човешки стремежи.
Обективното знание ни дава мощни инструменти за постигане на определени цели, но самата крайна цел и копнежът да я достигнем трябва да дойдат от другаде. И едва ли е необходимо да се спори, че нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл само чрез поставянето на такава цел и на съответни ценности. Знанието за истината като такова е чудесно, но то е толкова неспособно да действа като водач, че не може да докаже и оправдае дори стойността на стремежа към самото това знание за истината. Тук следователно срещаме лимита на чисто рационалистичната концепция за нашето съществуване.
Но не трябва да се предполага, че интелигентното мислене не може да играе роля във формирането на целта и на етичните съждения. Когато някой осъзнае, че за постигането на дадена цел определени средства биха били полезни, самото средство се превръща в цел. Интелигентността ни изяснява взаимовръзката между средствата и целите. Но самото мислене не може да ни даде усещане за крайните и фундаментални цели. Да изясни тези фундаментални цели и оценки, да ги утвърди в емоционалния живот на индивида, което струва ми се е именно най-важната функция, която религията трябва да изпълнява в социалния живот на човека. И ако някой попита откъде произлиза авторитетът на такива фундаментални цели, тъй като те не могат да бъдат формулирани и обосновани само с разум, може да се отговори само: те съществуват в едно здраво общество като мощни традиции, които действат върху поведението, стремежите и съжденията на индивидите; те са там, тоест като нещо живо, без да е необходимо да се намира оправдание за тяхното съществуване. Те възникват не чрез демонстрация, а чрез откровение, чрез посредничеството на мощни личности. Човек не трябва да се опитва да ги оправдава, а по-скоро да усеща тяхната природа просто и ясно.
Най-висшите принципи за нашите стремежи и съждения са ни дадени в юдейско-християнската религиозна традиция. Това са много високи цели, които с нашите слаби сили можем да докоснем само неадекватно, но които дават сигурна основа на нашите стремежи и преценки. Ако човек извади тази цел от нейната религиозна форма и погледне само нейната чисто човешка страна, може би ще я формулира така: свободно и отговорно развитие на индивида, така че той да може да постави своите сили свободно и с радост в служба на цялото човечество.
Тук няма място за обожествяване на нация, на класа, да не говорим за индивид. Не сме ли всички деца на един баща, както се казва на религиозен език? Наистина, дори обожествяването на човечеството, като абстрактна цялост, не би било в духа на този идеал. Само на индивида е дадена душа. И високото предназначение на индивида е да служи, а не да управлява, или да се налага по какъвто и да е друг начин. Ако човек погледне същността, а не формата, тогава може да приеме тези думи като изразяващи и основната демократична позиция. Истинският демократ може да почита своята нация толкова малко, колкото и религиозният човек, в нашия смисъл на думата.
Каква тогава, във всичко това, е функцията на образованието и на училището? Те трябва да помогнат на младия човек да израства в такъв дух, че тези фундаментални принципи да бъдат за него като въздуха, който диша. Самото преподаване не може да постигне това.
Ако човек държи тези високи принципи ясно пред очите си и ги сравни с живота и духа на нашето време, тогава става очевидно, че цивилизованото човечество в момента е в сериозна опасност. В тоталитарните държави самите управници се стремят всъщност да унищожат този дух на човечност. В по-малко застрашените части национализмът и нетолерантността, както и потисничеството на индивидите чрез икономически средства, заплашват да задушат тези най-ценни традиции. Осъзнаването на това колко голяма е опасността обаче се разпространява сред мислещите хора и има много търсене на средства, с които да се посрещне опасността – средства в областта на националната и международна политика, на законодателството, на организацията като цяло. Такива усилия, без съмнение, са крайно необходими. И все пак древните са знаели нещо, което изглежда сме забравили. Всички средства се оказват тъп инструмент, ако зад тях няма жив дух. Но ако копнежът за постигане на целта е мощен и жив в нас, тогава няма да ни липсва сила да намерим средствата за достигане на целта и за превръщането ѝ в дела.
II
Не би било трудно да се постигне съгласие относно това, което разбираме под наука. Науката е вековното усилие да се съберат чрез систематично мислене възприемаемите явления на този свят във възможно най-пълна взаимовръзка. Смело казано, това е опитът за последваща реконструкция на съществуването чрез процеса на концептуализация. Но когато се питам какво е религия, не мога да измисля отговора толкова лесно. И дори след като намеря отговор, който може да ме удовлетвори в този конкретен момент, аз все пак оставам убеден, че никога при никакви обстоятелства не мога да събера, дори в малка степен, всички онези, които са обмислили сериозно този въпрос.
Отначало, вместо да питам какво е религия, бих предпочел да попитам какво характеризира стремежите на човек, който ми създава впечатление, че е религиозен: Религиозно просветен човек ми се струва някой, който, доколкото му е силите, се е освободил от оковите на егоистичните си желания и е зает с мисли, чувства и стремежи, към които се придържа поради тяхната свръхлична стойност. Струва ми се, че това, което е важно, е силата на това свръхлично съдържание и дълбочината на убеждението относно неговата всепоглъщаща значимост, независимо дали се прави опит да се обедини това съдържание с Божествено Същество, защото иначе не би било възможно да се броят Буда и Спиноза за религиозни личности. Съответно, религиозен човек е благочестив в смисъл, че не се съмнява в значението и възвишеността на тези свръхлични обекти и цели, които нито изискват, нито подлежат на рационална основа. Те съществуват със същата необходимост и обективност като самия него. В този смисъл религията е вековното усилие на човечеството да осъзнае ясно и напълно тези ценности и цели и постоянно да укрепва и разширява техния ефект. Ако човек възприема религията и науката съгласно тези определения, тогава конфликт между тях изглежда невъзможен. Защото науката може само да установи какво е, но не какво трябва да бъде и извън нейната област ценностни съждения от всякакъв вид остават необходими. Религията, от друга страна, се занимава само с оценки на човешката мисъл и действие: тя не може оправдано да говори за факти и взаимовръзки между факти. Според това тълкуване добре известните конфликти между религията и науката в миналото трябва да бъдат приписани на погрешно разбиране на описаната ситуация.
Например, конфликт възниква, когато една религиозна общност настоява за абсолютната истинност на всички твърдения, записани в Библията. Това означава намеса от страна на религията в сферата на науката; тук принадлежи борбата на Църквата срещу доктрините на Галилей и Дарвин. От друга страна, представители на науката често са правили опит да достигнат до фундаментални съждения по отношение на ценности и цели на базата на научен метод, и по този начин са се противопоставили на религията. Всички тези конфликти произлизат от фатални грешки.
Сега, въпреки че сферите на религията и науката сами по себе си са ясно разграничени една от друга, все пак между тях съществуват силни взаимни връзки и зависимости. Въпреки че религията може да е тази, която определя целта, тя все пак е научила от науката, в най-широк смисъл, какви средства ще допринесат за постигането на поставените от нея цели. Но науката може да бъде създадена само от онези, които са изцяло пропити със стремеж към истина и разбиране. Този източник на чувство обаче произлиза от сферата на религията. Към това принадлежи и вярата във възможността, че правилата, валидни за света на съществуването, са рационални, т.е. разбираеми за разума. Не мога да си представя истински учен без тази дълбока вяра. Ситуацията може да бъде изразена по следния начин: Науката без религия е куца, религията без наука е сляпа.
Въпреки че по-горе твърдя, че реално не може да съществува легитимен конфликт между религията и науката, аз все пак трябва да уточня това твърдение още веднъж по един съществен пункт, позовавайки се на действителното съдържание на историческите религии. Тази квалификация се отнася до концепцията за Бог. През младежкия период на духовното развитие на човечеството човешката фантазия е създала богове по образа на човека, които, чрез действията на своята воля, е трябвало да определят, или поне да влияят на феноменалния свят. Човек се е стремял да промени разположението на тези богове в своя полза чрез магия и молитва. Идеята за Бог в религиите, преподавани понастоящем, е сублимация на тази стара концепция за боговете. Нейният антропоморфен характер се проявява, например, във факта, че хората се обръщат към Божественото Същество в молитви и молят за изпълнение на желанията си.
Никой, разбира се, няма да отрече, че идеята за съществуването на всемогъщ, справедлив и всеобщо добър личен Бог е в състояние да даде на човека утеха, помощ и ръководство; също така, поради своята простота, тя е достъпна за най-неразвития ум. Но, от друга страна, към тази идея сама по себе си са прикрепени решаващи слабости, които са били болезнено усещани от началото на историята. Тоест, ако това същество е всемогъщо, то всяко събитие, включително всяко човешко действие, всяка човешка мисъл и всяко човешко чувство и стремеж, също е Негово дело; как е възможно да се мисли за държане на хората отговорни за техните дела и мисли пред такова всемогъщо Същество? В раздаването на наказания и награди Той до известна степен би съдил Себе Си. Как може това да се съчетае с приписваната Му доброта и праведност?
Основният източник на настоящите конфликти между религията и науката се крие в тази концепция за личен Бог. Целта на науката е да установи общи правила, които определят взаимната връзка на обектите и събитията във времето и пространството. За тези правила, или закони на природата, се изисква абсолютна обща валидност – не доказана. Това е основно програма, а вярата във възможността за нейното изпълнение по принцип се основава само на частични успехи. Но едва ли би се намерил някой, който да отрече тези частични успехи и да ги припише на човешко самозаблуждение. Фактът, че въз основа на такива закони ние сме в състояние да предскажем времевото поведение на явленията в определени области с голяма прецизност и сигурност, е дълбоко вкоренен в съзнанието на съвременния човек, въпреки че може да е разбрал много малко от съдържанието на тези закони. Той трябва само да обмисли, че планетните орбити в Слънчевата система могат да бъдат изчислени предварително с голяма точност на базата на ограничен брой прости закони. По подобен начин, макар и не с такава прецизност, е възможно да се изчисли предварително режимът на работа на електрически мотор, предавателна система или безжичен апарат, когато става въпрос за ново развитие.
Разбира се, когато броят на факторите, които влизат в игра в един феноменологичен комплекс, е твърде голям, научният метод в повечето случаи ни изоставя. Човек трябва само да си представи случай, който прогнозата за свремето дори за няколко дни напред е невъзможна. Въпреки това никой не се съмнява, че сме изправени пред причинно-следствена връзка, чиито причинно-следствени компоненти в общи линии са ни известни. Събитията в тази област са извън обсега на точна прогноза поради разнообразието от действащи фактори, а не поради липса на ред в природата.
Далеч не толкова дълбоко сме проникнали в закономерностите, които действат при живите същества, но все пак достатъчно дълбоко, за да усетим поне правилото на постоянната необходимост. Човек трябва само да помисли за систематичния ред в наследствеността и в ефекта на някои отрови, като например алкохола, върху поведението на органичните същества. Това, което липсва тук, е разбирането на някои взаимовръзки с дълбока общновалидност, но не и знанието за реда сам по себе си.
Колкото повече човек е уверен в подредената закономерност на всички събития, толкова по-твърдо става убеждението му, че няма място тази подредена закономерност да има причини от различно естество. За него нито правилото на човешката, нито правилото на божествената воля съществува като независима причина за природните събития. Разбира се, доктрината за личен Бог, който се намесва в природните събития, никога не би могла да бъде опровергана, в истинския смисъл, от науката, защото тази доктрина винаги може да намери убежище в онези области, в които научното знание все още не е успяло да проникне.
Но аз съм убеден, че такова поведение от страна на представителите на религията би било не само недостойно, но и фатално. Защото доктрина, която е в състояние да се поддържа не на ясна светлина, а само в тъмнина, неизбежно ще загуби своя ефект върху човечеството, с неоценима вреда за човешкия прогрес. В борбата си за етичното добро, учителите по религия трябва да имат силата да се откажат от доктрината за личен Бог, тоест да се откажат от този източник на страх и надежда, който в миналото е давал такава огромна власт в ръцете на свещениците. В своите усилия те ще трябва да се възползват от онези сили, които са способни да култивират Доброто, Истината и Красотата в самото човечество. Това, разбира се, е по-трудна, но несравнимо по-достойна задача. След като религиозните учители осъществят посочения процес на пречистване, те със сигурност ще признаят с радост, че истинската религия е била облагородена и задълбочена от научното познание.
Ако една от целите на религията е да освободи човечеството, доколкото е възможно, от робството на егоцентричните копнежи, желания и страхове, научното мислене може да помогне на религията в още един смисъл. Вярно е, че целта на науката е да открива правила, които позволяват свързването и предсказването на факти, но това не е единствената ѝ цел. Тя също така се стреми да сведе откритите връзки до възможно най-малък брой взаимно независими концептуални елементи. Именно в този стремеж към рационално обединение на многообразието тя среща най-големите си успехи, въпреки че именно този опит я кара да поема най-големия риск да стане жертва на илюзии. Но който е преживял интензивен опит на успешни постижения в тази област, е обхванат от дълбоко благоговение пред рационалността, проявена в съществуването. Чрез разбирането той постига широкообхватно освобождение от оковите на личните надежди и желания и по този начин постига смирено отношение на ума към величието на разума, въплътен в съществуването, и който в най-непристъпните си дълбини е недостъпен за човека. Това отношение обаче ми се струва религиозно, в най-висшия смисъл на думата. И така ми се струва, че науката не само пречиства религиозния импулс от шлаката на неговия антропоморфизъм, но и допринася за религиозно одухотворяване на нашето разбиране за живота.
Колкото повече напредва духовното развитие на човечеството, толкова по-сигурно ми се струва, че пътят към истинската религиозност не минава през страха от живота, и страха от смъртта, нито през сляпата вяра, а чрез стремеж към рационално познание. В този смисъл вярвам, че свещеникът трябва да стане учител, ако желае да се справи със своята възвишена образователна мисия.
Автор: Алберт Айнщайн. Част I произлиза от реч, изнесена в Принстънската теологическа семинария на 19 май 1939 г. Част II е публикувана за пръв път в сборника "Science, Philosophy, and Religion, a Symposium" (Наука, философия и религия, симпозиум), издаден от The Conference on Science, Philosophy and Religion in Their Relation to the Democratic Way of Life, Inc., Ню Йорк, през 1941 г. Превод от английски: Ил.Маринов
Предишни Напред