Идеята, че хората са надарени със сили и свойства, които не се срещат в животинския свят или където и да е другаде в света – пише проф. Дейвид Берлински – произлиза от семплия императив: Просто се огледай наоколо. Този императив преживява теста на времето, клопките на философията и е особено приложим при сравнението ни с приматите. Все пак те са зад решетките на клетките, където очакват експериментите да започнат и са нетърпеливи да им се даде храната. Към малко други неща проявяват някакво нетърпение. След години наказателни обучения, малцина от тях са научени на зачатъци на примитивна система за комуникация. Надарени с дара на словото, приматите нямаха какво да си кажат. Повече се очаква, но повече рядко се проявява.

Експериментите на Дороти Чини и Роберт Сайфарт, са от изключителна важност и посочват, че подобно на другите бозайници павианите имат богат вътрешен свят (нещо, което само поведенческата психология оспорва). Горилите, павианите и шимпанзетата мислят, те изготвят планове, имат предпочитания, хитруват, имат своите страсти и желания, те страдат. Разбира се, същото важи и за котките – добавя Берлински. В много от това виждаме себе си. Но отвъд това, връзката ни с приматите избледнява. И колкото приликите да са интересни, то разликите са покъртителни.

Ако хората са това, което си мислят че са, то религиозните идеи относно какво са хората, набират почва. Тези идеи са древни. Те са възникнали спонтанно във всяка една култура. В продължение на хилядолетия са изглеждали на хората очевидното заключение, което са можели да направят като просто се огледат наоколо. Огромно интелектуално услие е инвестирано в убеждаването на хората да не се оглеждат наоколо. „Като разбираме чувствата на религиозните хора – заключи научната общност – идеята, че Бог сътвори човека по свой образ и подобие, може със сигурност да бъде оставена настрана“. Тези, които не искаха да оставят настрана тази идея, научната общност определи като страдащи от форма на интелектуална неблагодарност.

Забележително, колко разпространена е неблагодарността.

Заедно с Чарлз Дарвин, Алфред Уолъс е създател на модерната теория за еволюцията. Той е несправедливо пренебрегван от историята, вероятно защото скоро след формулиране на теорията си, Уолъс изпада в съмнения относно нейната приложимост. Дарвин също има своите съмнения. В писмо до Уилиям Греам през 1881г , Дарвин пише:   

„В мен възниква ужасяващото съмнение дали заключенията на човешкия мозък, който е резултат от развитието на мозъка на по-нисши форми на живот, имат някаква стойност или достоверност. Кой би се доверил на заключенията на маймунския мозък, ако изобщо там има някакви заключения?“

Съмненията на Дарвин възникват, след като той отчита изводите, до които теорията му стига и започва да се страхува от логическите последствия. При Уолъс се получава обратния процес. Отчитайки последствията, той започва да подозира, че теорията е грешна.  В публикация от 1869г. озаглавена „За геоложкия климат и произхода на видовете“, Уолъс очертава чувството си, че еволюцията е неадекватна да обясни някои очевидни характеристики на човешката раса. Публикацията е от много важно съдържание. Тя разкрива отстъпление във вярата от страна на един чувствителен биолог, преди това напълно отдаден на теорията, която сам той представил пред света. Някои от нашите „физически характеристики“ – отбелязва Алфред Уолъс – „не са обясними с теорията на вариациите и оцеляването на по-приспособените“. Сред тях са човешкият говор, човешкият мозък, човешката ръка и външната форма на човека с нейния изправен стоеж и двукрако задвижване. Само хората могат да завъртят палеца си по начин, осигуряващ прецизен и силен захват, какъвто не е даден на приматите. Нито една от точките, които Уолъс посочва и до днес не е отметната като разбрана и обяснена от еволюционната биология. Това, което остава е фантазия, в която двукракият стоеж се дължи на наш неоткриваем предшественик, който имал нужда да се съвкуплява или пикае прав над високата саванска трева.

Аргументите, които Уолъс прави по отношение на човешкото тяло, той повтаря по отношение на човешкия разум. Там те наистина придобиват сила. Хората са единствените животни, които имат слово. Само хората притежават сложна и фина ценностна система, занимават се с изкуство, архитектура, музика, танци или математика. Това е съкратен списък. Философията е науката, която се занимава с човешката природа и след 4000 години, все още не е изчерпала мистериите й.

Въпреки всичко – отбелязва Уолъс – няма очевидна разлика, между умствените способности на най-примитивното и най-напредналото човешко същество. Ако отидем в най-изолирания край на амазонската джунгла в племето ловци на глави „Дживаро“, които живеят там от 10 000 години, като ловици и събирачи. Ако вземем от там едно дете, което е било отредено за живота на предците си, а именно скитане из джунглата. Нека да заведем това дете в Англия и му дадем перфектно английско образование. Да го запишем в Оксфорд или Кембридж. След 10 до 15 години, това дете ще говори гладко английски, ще разбира сложните морални кодекси на обществото, ще се занимава с наука, изкуство, ще танцува. Може да стане математик или дори журналист, който да защитава малцинствата и културно-етническото наследство на лова на глави. От всичко това Уолъс заключава, че човешките същества притежават характеристики, които са латентно заложени в примитивния човек, като един неотворен подарък, врата към един друг свят, какъвто примитивният човек няма и не познава. Но идеята, че хората имат заложби, няма смисъл в Дарвиновата еволюция. Защо и как еволюцията е развила у човека потенциали, които никога не са били използвани и в нормални обстоятелства никога не биха били потребни? Това допуска забранената доктрина, че еволюционните предимства са предварително заредени в програмата, което е в противоречие с разбирането на Дарвин, че ненужните гени отпадат от естествен подбор. Уолъс идентифицира директен конфликт между своята теория и това, което счита за очевидно, а именно солидната и непроменима човешка природа. Противоречието е известно като „конфликта на Уолъс“, на който и до днес не е отговорено.

Не е лесно да приемем без съмнения тезата, че хората не са нищо друго освен жив запис на продължителен еволюционен процес. Защита на тази теза изисква вяра и дисциплина до дълбочина, на която вече няма наука и почти никакви доказателства. И все пак връзката между човека и маймуната се промотира в съвременния свят като морална ценност и зоологически факт. Причината е не друга, а че тя функционира като бодлива тел срещу религиозните вярвания, поради което и така радостно се благовествува. Твърдението, че хората и маймуните са фундаментално различни се посреща като дефект и предубеждение. Очевидното, а именно, че колкото и да приличаме на приматите, ние сме много различни и сме различни по начини от огромно биологическо и нравствено значение, се пренебрегва и неглижира.    

През 1975г. в списание Science М.К. Кинг и А.К. Уилсън за първи път публикуват изчисление на сходството в гена между човешките същества и „най-близките ни роднини“ шимпанзетата. Сходството се оказва много по-голямо от това, което се е считало за възможно на времето. Хората и шимпанзетата споделят огромната част от своя съответен геном. От там е заключението, че следователно, трябва да сме маймуни.

Във втората част на публикацията си Кинг и Уилсън, описват откровено недостатъците на тази идея. Хората и шимпанзетата – забелязват те – се различават много повече по между си, отколкото други примати, по отношение на своята анатомия и начина си на живот. При все, че хората и шимпанзетата имат доста подобна структура на гръдния кош и ръцете, те се различават съществено не само по размера на мозъка си, но също в анатомията на таза, крака, челюста, както и в пропорцията на крайниците и пръстите. Хората и шимпанзетата се различават и по много други анатомични призници до степен, в която, всяка една кост в тялото на шимпанзето е сама по себе си различима от съответстващата кост в човешкия скелет по своята форма и размер. От тези анатомични разлики,  разбира се произлизат основни разлики в стойката, начина на придвижване, методите за набавяне на храна и средствата за комуникация. Тези разлики се разпознават от биологията, която поставя човека и шимпанзето на различни клонове и в различни семейства на еволюционното дърво. Нищо от това не е било неизвестно за Алфред Уолъс. Или за всеки студент по анатомия. Кинг и Уилсън отиват по-напред като предполагат, че ако морфологичните и поведенчески разлики между хората и маймуните не се дължат на вариации в нашия геном, то те трябва да се дължат на геномните регулаторни системи. Това са системите, които регулират дейността на гените, като казват на гена кога да се изключи. Тези системи са слабо разбрани и от голяма сложност, било само поради факта, че самите те изискват регулация. Това предполага по-висок ред на регулаторни кодове отвъд генетичния код. Дори най-простата клетка изисква заплетена, непрекъсваща каскада от контрол и координация. Нещо, което не наблюдаваме във физическия свят. Безопасно е да припишем разликите между хората и маймуните на геномните регулаторни системи. Нищо не се знае за еволюционния произход на тези системи, а и не могат да бъдат ясно описани.

Какъвто и да е източникът на различието ни с маймуните, това различие е очевидно и не може да бъде небрежно подминато.

В разгара на битката за Сталинград, един млад лейтенант от 24-та германска панцер дивизия, записал в дневника си, че Сталинград …         

„през деня е огромен облак от изгарящ, заслепяващ дим; голяма фурна огряна от отраженията на пламъците. А когато дойде нощта, една от онези изгарящи, призрачни, кървави нощи, кучетата се хвърлят във Волга и плуват отчаяно, за да се доберат до другия бряг. Нощите на Сталинград са ужас за тях. Животните чувстват този ад, най-твърдите камъни не издържат,… само хората издържат“

Дали някой, който чете тези редове би си представил, че тази човешка издържливост е дори отдалечено свързана с нагона  на големите примати?

След като разглежда още редица еволюционно необесними характеристики на човека, в  заключение Берлински обобщава: 

• Нямаме сериозна научна теория, коята обеснява силите и свойствата на човешкия разум.
• Твърдението, че разумът е продукт на еволюцията не е неоспорим факт. Дори е почти недостоверно.
•  Идеята, че човек е създаден по Божи образ, остава това, което винаги е била: инстинктивната, изначална позиция на човешката раса.

---

Източник: Berlinski D. The Devil's Delusion: Atheism and Its Scientific Pretensions c. 159-179 Copyright © 2009 by David Berlinski
Превод от английски: И. Маринов