Преди всичко под „истина“ се има предвид съответствие на изказване или мисъл с действителното положение на нещата. Родоначалникът на тази гледна точка Платон казва така: „ако някой говори за нещата такива каквото те са, значи говори истина; този който говори за тях по друг начин – лъже“. Аристотел пише в Метафизиката: „Да кажеш за съществуващото че го няма и или са несъществуващото че го има значи да говориш лъжа. А да кажеш за съществуващото, че го има и за несъществуващото, че го няма значи да говориш истина.“ Истината е съответствие на мислите с действителността. Такава концепция се нарича класическа или кореспондентна концепция за истината.
Tази концепция скоро се срещнала с някои логически противоречия най-известно, сред които е парадоксът на лъжеца. Парадокс на лъжеца е изказване от типа: „аз лъжа“. Ако това изказване е истина, то е самоотричащо се, което е парадокс. Ако това изказване е лъжовно, то значи, че аз съм казал истината, което също е парадокс. Друг пример е изказването на Буратино „сега ще ми порастне носът“. Носът на Буратино пораства, когато той лъже. Ако Буратино е казал истината, носът не би следвало да порасне, което значи че Буратино е излъгал. Парадокс. Ако Буратино е излъгал следва да му порасне носа, което значи че той казва истината. Отново парадокс.
Любопитен е така нареченият Еватлов софизъм:
Протагор сключил договор със своя ученик Еватъл със следното условие: Еватъл ще му заплати за обучението след като спечели първото си дело в съда. След края на обучението си Еватъл никак не бързал да започва практика и Протагор, за да получи полагащите му се пари дал ученика си на съд. При това Протагор си мислил: „Ако спечеля делото, Еватъл трябва да ми заплати сумата за обучението. Ако загубя, то това ще е първото му спечелено дело и по силата на договора ни той пак трябва да ми заплати сумата за обучението.“ От своя страна Еватъл разсъждавал така: „Ако спечеля делото значи не трябва да плащам за обучението, а ако го загубя, пак не трябва да плащам, защото няма да съм спечелил нито едно дело.“
Това и други проблеми, което класическата концепция срещнала, довели до появата на така наречената кохерентна концепция за истината през XVII-XVIII век. Според тази концепция „истина“ е онова твърдение, което е логически непротиворечиво. Основоположници на кохерентната концепция станали Хобс и Кант. Тук обаче отново възникват проблеми. Какво значи непротиворечивост? Тази концепция само утвърждава истинността на логическите закони, без да изследва техния произход и просто постулира, че логическата непротиворечивост е истина.
През XIX-XX век американски и английски учени решили да освободят истината от оковите на логиката и предложили практическата концепция за истината: истина е онова, което е полезно. Проблемът идва от субективността на думата „полезно“, която освен, че е разтеглива, прави и истината невъзможна без наличие на деятелен субект. Хората скоро забелязали, че тази концепция не описва, а по-скоро ограничава понятието „истина“. Ето две изказвания, които са различни, но в практическата концепция напълно тъждествени:
1. Истина е, че други хора съществуват.
2. Полезно е да се вярва, че други хора съществуват.
Концепцията на Карл Маркс, че истината са идеите, които се реализират на практика, също заслужава своето внимание. Маркс е несправедливо презиран от съвременниците ни, които всъщност само презират заклейменото му име, а реално взаимстват от него много философия. Жалко, разбира се, че марксизмът не се класира като истина по собствените си критерии.
Проблемът с всички тези концепции е, че не ни предлагат нищо. Те просто държат истината достатъчно абстрактна и достатъчно далечна, така че тя да няма почти никакви реални измерениея и практическа стойност в живота на човека.
Днес в ерата, когато религията се избира като дреха, често ще чуете, че „истината“ е псевдо понятие. Ще чуете, че колкото хора има, толкова и истини и сякаш най-важният въпрос се явява, коя от истините да си избереш, за да придадеш псевдо смисъл на живота си. За това свидетелства и политическото управление на демократичните страни, което е поставило за ценност (де юре) балансът между различните разпространени „истини“ на населението си. Масовият човек харесва този сценарий. Кара го да се чувства причастен към собствената си съдба. Въпросът „какво е истина?“ е прекалено далечен и достъчно безсмилен за човека.
Как се докарахме до тук?
През XVIII век Дейвид Юм – шотландски философ, основоположник на философския емпиризъм и натурализъм, пръв изказва тезата, че истина са само твърденията, които могат да бъдат емпирично изпитани и имат математическа стойност. Така Юм изхвърля през борда не само етиката и морала, но и разбира се всякаква религия и вяра. И днес повечето хора смятат, че етиката и морала са субективни ценности, които са били социално-преимуществени и полезни за обществото, което, разбира се, по никакъв начин не ги прави задължителни.
Последвалият XIX век e разцвет на атеизма, дарвинизма и хуманизма, където емпиризма и натурализма на Юм заемат доминантна позиция. Със всички произлизащи от нея морални усложнения философията на Юм сякаш постига по-висшата цел: да отхвърли старото и да разчисти пътя за новото. В края на века Фридрих Ницше обобщава заключението на епохата:
Бог няма и това е ужасно!
След Първата световна война светът изпада в огромна криза. САЩ изпитва период известен като голямата депресия свързана с борсовия крах на Уол Стрийт. На всякъде по света се случват кървави революции и въстания, брутални преустройства на граници и власт. Това е времето на отчаяние и депресия, когато обществото оставено без Бог и разочаровано от своите лидери, започва да отхвърля всички авторитети. Епохата дава разцвет на анархизма, нихилизма и релативизма. И до днес много хора смятат, че те самите са най-големият авторитет и няма власт по-висша от тяхното мнение, особено по въпроси, касаещи тях самите. Личното мнение постепенно изземва мястото на провалилите се авторитети. Кой си ти, че да ми казваш на Мен остава един от най-популярните постулати на тази идеология. На прага сме на култура, където човек може да избере дори пола си. Роденият мъж, може да избере да бъде жена и забележете има право, защото личното мнение е най-висша истина. Ако кажете, че тя е той се счита за обидно. Истината не е модерна. Тя е псевдопонятие от миналото, което само ограничава нашето мимолетно, заемно щастие.
И все пак ако е така, то защо всяка една наука се стреми към получаване на истината? Защо ни е съда, където свидетелите се кълнат, че ще говорят „истината и само истината“? И защо ни карат да се подписваме, че декларираните от нас обстоятелства са верни и случай, че са неверни носим наказателна отговорност по чл.313 от НК? От къде дойде това вярно и невярно? Заради някакви псевдо понятия ли ще носим наказателна отговорност?
Разбира се, че има истина, както има и лъжа. Истината съществува по необходимост. Без нея няма реалност, няма ред, няма битие. Тази Истина ние не я измисляме, ние я откриваме. Тя е вече там, преди нас. А ако има истина тя неизбежно води към Бог.
Имаме два изхода, които не ни спасяват, но поне помагат да потушим съвестта си. Можем да питаме коя истина и да фрагментираме понятието до безкрайност или поне до степен, до която можем да измъкнем за рогата нашата истина и да я обявим за общо валидна. Другото ни бягство е да се обръщаме към Истината само когато ни е изгодно, а когато не ни изнася винаги имаме заден изход – да се усъмним в съществуването й. Имаме и един изход, който ни спасява – да се обърнем с лица към истината и да я приемем, такава, каквато е с всички произтичащи от това последствия.
– Ти казваш, че съм цар. – рекъл Иисус Христос на Пилат – Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми.
– Що е истина? – попитал Пилат Понтийски. Иисус не отговорил. На друго място казал: Аз съм и пътят, и истината, и животът.
В християнството можем да кажем не само „какво е истина“, а също и „Кой е Истина?“ Истината в някои ситуации не може да бъде безличностна. Тя е личност и има име – Иисус Христос. За да не звучи абстрактно да видим как съдът разрешава Еватловия казус. Има два начина. Първият е чрез по-висш нормативен акт. Ако например има закон за образованието, това е по-висш нормативен акт, който обездейства подписания договор при наличие на противоречия. Конституцията е най-висшият нормативен акт в секуларния свят. В християнство отиваме стъпка по-нагоре. Както в случая на Протагор, при липса на писмена нормативна база, съдията е този, който определя и постановява крайно решение валидно и за двете страни. Решението на съдията е по-висш акт от всички направени договорки. Правораздаването винаги се характеризира с вертикална йерархия.
Истина и справедливост в абсолютния смисъл може да има само когато Съдията и Законът са едно и също нещо. И не е достатъчно този съдия да бъде само безкрайно справедлив, защото такъв съдия би бил жесток. Съвършенният Съдия е безкрайно справедлив и безкрайно добър едновременно, с една доброта и справедливост, каквито човекът на земята никога не е имал, но носи в себе и взаимства от там стандартите си за истина и доброта.
И пак ще дойде със слава да съди и живи и мъртви и царството Му не ще има край.
Вече 2000 години съществува християнската църква. Възникнало сред личните ученици на Господа Иисус Христос – апостолите, християнството след векове на гонения и забрани, започнало да се налага по цялата Земя, в потвърждение на една от заповедите за блаженствата, дадени от Иисус Христос: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята“ (Мт. 5:5). В проповядване на словото Божие, апостоли и мисионери са се борили с езическите религии, преди всичко чрез изобличаване на лъжливостта, грешността на тези вярвания и подчертавали истинността на християнството. В различните епохи и различните земи хората приемали вярата в християнството и неговата истинност по различни критерии, но преди всичко в търсене на истината за своето спасение и с разбиране на думите на Христос, че „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан. 14:6).
Използвани материали от: 1. Лега В.П. Християнство как истинная религия 2. Полушин А.С."Лжец" Герцог Софизмов, сп. Логико-философские штудии бр 2/2003 с 264 Превод от руски И.Маринов
Предишни Напред